amc-aspects.com|technostroi.com|atlas-style.com|beautifulhouses.eu|wamjournal.com
БългарскиRussianItalianEnglish
 
print magazineAMC Aspects
Аrchitecture Мanagement Сonstruction

Понеделник, 11 Март 2013 12:56

Разговор с акад. арх. Пиер-Андре Дюфетел

Арх. Пиер-Андре Дюфетел е роден през 1922 година в Булонь сюр Мер, Франция. Завършва Висшето училище за изящни изкуства (специалност архитектура) и Института по градоустройство на Парижкия университет. Професионалната му дейност е свързана главно със зоните за предимствено градоустройство, чийто главен архитект е от 1965 година, и с проектирането на учебни и военни сгради. Носител на наградата « Grand Prix de Rome » (1952). Член (и бивш президент) на френската Академия по архитектура, член на Международната академия по архитектура и на журито на „Интерарх“.

АМС Аспекти: Арх. Дюфетел, Вие сте член на Управителния съвет на Международната академия по архитектура и участвате в Интерарх от самото начало. Какви са впечатленията Ви от тазгодишното издание на Интерарх?

Бих казал, че е все така добре организирано, с голям брой участници от много страни. Забелязва се лек спад на участниците от Америка и от англо-саксонските страни, но българските, руските, италианските и френските архитекти са все така многобройни, а качеството на представените проекти е отлично. Това се дължи може би на предварителния подбор. Например ние във френската Академия по архитектура не представяме на Интерарх всички проекти, които ни се изпращат за участие, а правим предварителна селекция. Дори ние самите проучваме какви интересни френски проекти са осъществени в последните три години и подтикваме авторите им да се представят за конкурсно участие. Може би затова и имахме добър успех на конкурса.

АМС Аспекти: Именно, френските проекти „обраха“ почти половината от наградите... поздравления!

Благодаря много. Методът на предварителния подбор се оказа наистина удачна мярка. От представените десетина проекта получихме две големи награди - първа и трета, а седем проекта получиха медали.

АМС Аспекти: Да, отличен успех. Впрочем, как работи журито на Интерарх?

Журито се събира на няколко работни срещи в залата с изложените конкурсни проекти. По време на първата сбирка уточняваме принципите на класиране на проектите по категории архитектура, екология, градоустройство и т.н. След това всеки член на журито обхожда изложбата и поставя цветна лепенка върху проектите, които са привлекли вниманието му. Всеки член на журито има своя цвят лепенки. Наградените проекти са тези, които са получили най-много лепенки. Разбира се, изборът е придружен с дебати върху качествата на проектите и реда на класирането и едва след това се прави окончателната селекция.

АМС Аспекти: Изборът на тазгодишната селекция беше ли единодушен или имаше спорове?

О, никога няма конфликти! Всеки представя своите аргументи в защита на избраните от него проекти и накрая мнозинството определя окончателния избор. Нямаме конфликти.

АМС Аспекти: Журито работи в хармония ... по предварително определени критерии?

Да, разбира се. Съществува един общ и специфичен на триеналето дух, който ни води. Журито е международно, но членовете му никога не са едни и същи. Затова е необходимо да се водим от този специфичен дух на Интерарх.

АМС Аспекти: Бих Ви помолила да се върнем назад във времето, тъй като Вие сте член на журито от 1988 година. Какви са спомените Ви от тези начални години? Кои моменти са се запечатали в съзнанието Ви?

Интерарх дебютира по времето, когато арх. Георги Стоилов беше избран за председател на Международния съюз на архитектите. Това стана в Египет. По това време аз бях председател на френската секция. Трябва да кажа, че бързо се сближихме, тъй като намерихме много общи интереси и гледни точки, още повече, че той също беше и градоустроител, беше учил в Париж и говореше добре френски. Той имаше намерението да създаде международна академия на архитектурата и ме попита дали не би могло това да стане в Париж. След размисъл си казахме, че в Париж има вече толкова много организации на архитекти, че едва ли ще предизвикаме достатъчно интерес. Освен това френското правителство не се интересуваше от архитектурата и не можехме да се надяваме на никакви субсидии или друга подкрепа. При това положение той пое нещата в свои ръце и се възползва от популярността си в България (като бивш министър, кмет на София, председател на САБ) и от факта, че може да разчита на местна подкрепа, за да създаде Международната академия по архитектура в София. Още от началото нещата се развиха много добре, тъй като той винаги е залагал на интернационализма и веднага привлече участници от всички страни.

Първоначално Интерарх беше биенале, но организацията на събитието е доста тежка и се наложи да го провеждаме на всеки три години. Освен това в началото провеждахме и международни пленери на студенти и млади архитекти в творческата база „Св.Св.Кирик и Юлита“. Организирахме и подобни събития в други държави благодарение на различни субсидии. Във Франция например имаше пленер на млади архитекти в Марли льо Роа, в училището по архитектура в Шарантон... Но тези събития са твърде трудни за организиране и с времето провеждането им затихна.

Самият аз изнасях многократно лекции на Интерарх, а във Франция работех съвместно с арх. Пиер Ваго, който много добре познаваше международната дейност. Бих казал, че всички организирани мероприятия бяха забележителни и на високо ниво и в такъв смисъл не мога да отделя в спомените си някое в частност.

АМС Аспекти: Забележителното е може би в дълготрайността?

Да, това е работа, която изисква много търпение, внимание и непрекъснати усилия. Това, което успях да постигна от 2003 година насам, е да убедя няколко последователни френски министри на културата да отпуснат награди за Интерарх. АМС Аспекти: В България сте известен благодарение на участието Ви в Интерарх, но вероятно малко знаят, че сте и ангажирана личност: Вие сте един от френските патриоти, които застават на страната на генерал Де Гол по време на Втората световна война.

Вие като че ли намерихте точното определение: ангажираност. Мисля, че това определение ме характеризира от ранна възраст. Знаете ли, аз съм родом от град Болонь сюр мер . Баща ми беше архитект, герой от Първата световна война – беше загубил едната си ръка. Аз самият получих стриктно възпитание, в духа на дисциплинираност, характерен за това време. Например, никога не видях баща си по пижама. Учих при йезуитите, където също цареше стриктна дисциплина. С една дума, израстнах в среда, която изгражаше у подрастващите чувство за отговорност.

По време на учението ми родителите ми ме изпращаха на ваканция в чужбина, за да практитувам езици. Днес това е нещо обикновено, но за времето родителите ми бяха изключение. И тъй като вторият ми чужд език беше немски, през 1938 година бях изпратен на ваканция в Германия. Там открих надигащия се нацизъм, милитаризацията на обществото и зараждащия се антисемитизъм. Всеки ден виждах военни манифестации, надраскани с пречупен кръст витрини на еврейски магазини и бях напълно стъписан...

Когато нацистите настъпиха във Франция, милиони хора тръгнаха по пътищата на изгнанието. Аз успях да отида до град Ван в областта Бретань, където бях гимназист. На 17 юли 1940 маршал Петен сключи мир с германците, но на другия ден генерал Де Гол отправи призив за продължаване на войната от Лондон. Аз и един приятел решихме да заминем за Англия с моторната лодка на баща му. За съжаление нямахме достатъчно гориво и трябваше да спрем на един остров и да чакаме да ни донесат гориво. Но на другия ден германците вече бяха пристигнали и ние така и не успяхме да получим горивото. След осем дни се наложи да се върнем и аз се записах в гимназията „Кондорсе“ в Париж. Няколко дни преди 11 ноември 1940 година излезе призив за демонстрация против германската окупация. Немското командване беше забранило всякакви демонстрации, но ние нали бяхме млади, решихме, че трябва да отидем. Така се озовахме на „Шан-з-Елизе“. В началото всичко беше мирно и имаше много хора. Но постепенно вързастните се „изнизаха“, а млади френски нацисти в черни униформи се опитаха да ни попречат да минем. Започнаха безредици, френската полиция беше безсилна да се справи с 2000 – 2500 души и накрая дойдоха затворени камиони на немската армия. Войниците започнаха да стрелят, да хвърлят гранати, имаше много тежко ранени и над хиляда арестувани.

Аз едва се спасих, но по-късно се наложи отново да бягам, когато окупаторите започнаха да депортират френски граждани за насилствен труд в Германия и когато баща ми беше арестуван от Гестапо. Прекосих цяла Франция, преминах нелегално границата с Испания, но там ни причакваха войските на Франко и така се озовах в концентрационен лагер. Бях отслабнал с двайсет килограма и почти умиращ, когато Червеният кръст ме измъкна от там и се озовах в северна Африка. Бях на 19 години. В семейството ми имаше трима военни летци и единственото ми желание беше и аз да стана военен летец. За мое щастие бях избран от американците за обучение в техните военни училища. Курсът трая девет месеца и беше много труден: от общо 30 курсанта само двама получихме дипломи за военни летци. Така се озовах пилот на военен самолет и заех мястото на загиналия Антоан дьо Сент Екзюпери.

В края на войната бяхме натоварени с картографирането на непознатите територии. Получавахме бял лист с отбелязани на него няколко големи града като Дакар, Ниаме или Бамако, но това беше всичко. Но това е дълга история...

АМС Аспекти: А как се ориентирахте към попрището на архитект?

Вече бях започнал да помагам на баща си преди да се наложи да бягам. Когато приключихме с мисията на картографиране, пред мен се откриха две възможности: или да остана в армията, или да я напусна. В армията обаче не бих могъл да достигна до чин генерал, тъй като не бях завършил висше военно заведение. Можех също така да стана пилот в „Ер Франс“ или да продължа образованието си. Тази трета възможност беше като че ли най-трудната, тъй като за три години и половина бях забравил всичко научено дотогава. Добре, че семейството на вуйчо ми ме подслони, но трябваше и да работя нощем, за да се издържам, докато бях студент.

АМС Аспекти: Творчеството Ви е маркирано от проектирането на многобройни учебни сгради, не е ли това също вид ангажираност?

Да, това е въпрос на натура. Нещо ме подтиква да се ангажирам, независимо от мисията, която ми е поверена: опасна, културна, хуманитарна. Знаете ли, ангажираността предполага страсти. Ако трябва да определя кои са „локомотивите“ на живота ми, бих поставил на първо място вкусът към опасността и нововъведенията, след това желанието за усъвършенстване и на трето място довеждането до успешен край на всяко едно начинание. Това е характерно за всяко едно мое действие било то в мир или война, тъй като винаги съм завършвал това, което съм започвал.

АМС Аспекти: Сред многобройните проекти от кариерата Ви има доста, които са иновационни.

Като се дипломирах с наградата « Grand Prix de Rome » всички големи парижки архитектурни бюра ми предлагаха работа. Но аз знаех, че ако поема по този лесен път, моето име няма да се появи никъде. Затова реших да започна от нулата и без чужда помощ в Булонь сюр Мер, там, където баща ми беше практикувал, и където името му все още не беше забравено. Аз бях младоженец и живеехме в една стая, положението не беше леко, но още от началото започнах да участвам в конкурси.

Първият конкурс, който ме заинтересува, беше хуманитарен – за построяването на жилища за бездомни под патронажа на абат Пиер . На този конкурс спечелих построяването на 500 жилища. По късно бях избран за главен архитект на Булонь сюр Мер и опитът от първия конкурс ми беше много полезен, тъй като знаех вече как се строят удобни и евтини жилища. Освен това общината ми повери проектирането на техникума „Бранли“. Това беше първата модерна сграда на техникум изобщо във Франция. Всички съществуващи дотогава сгради приличаха на казарми или манастири, с един дълъг коридор в средата и класни стаи от двете страни. Този проект ми позволи да опозная механизмите на образованието и ми даде легитимност да предложа серия проекти за учебни заведения на министерство на образованието. Въпросът беше много актуален, тъй като задължителното образование беше преминало от 14 на 16 годишна възраст, и правителството трябваше да построи допълнителни учебни заведения. За съжаление лобито на сглобяемите сгради надделя, но все пак успях да убедя лично министъра на образованието да се построи експериментален колеж в град Марли. Въпреки многобройните пречки този проект успя да се реализира и получи известност в целия свят.

АМС Аспекти: Може да се каже, че вашият творчески и жизнен път е особено наситен... прави ли това от Вас щастлив човек?

Да, водих живота си като борба в пълния смисъл на това понятие. И съм напълно щастлив, защото се справих. Разбира се, имах успехи и неуспехи, но нито един неуспех не можа да ме сломи. Винаги имах две решения на даден проблем и ако едното не вървеше, използвах другото.